Преди време бях на мнение, че в апартамент не е удачно да се гледа голямо куче за домашен любимец. Това не означава обаче, че не обичам животни, напротив. Около мен почти винаги е имало животинче, дори съм гледала куче и котка едновременно, но в къща в моето скъпо градче Копривщица.
Когато се установих в София и заживях в апартамент любовта ми към животните не се изпари, но си имах едно наум. Да, исках да имам кученце за домашен любимец, но от някоя мъничка порода и всъщност предпочитах да се радвам на хора, които се разхождат със своите кучовци в парка до дома ми и да отлагам решението да се сдобия и аз с такава привилегия. Опитвах да убедя себе си, че сега не е подходящият момент, това си е сериозен ангажимент и да се грижиш за куче в апартамент е много трудно в сравнение с отглеждането му в къща. В една октомврийска вечер всичко обаче се промени, когато буквално една пухкава малка топка пресече пътя ми.
Бях си в Копривщица с приятеля ми и късно вечерта се прибирахме с колата към вкъщи. На една безлюдна улица изведнъж видях, че нещо мърда на шосето. Намалих и с изненада установих, че насред нищото по средата на пътя стои едно малко кутренце. Спрях колата, а животинчето много бавно се надигна и също толкова бавничко се премести отстрани на пътя. Нямаше как да оставим това мъниче сам самичко на студа. Слязохме от колата и без много да му мислим взехме кученцето с нас. Настанихме тази шепичка пухкава радост на топло у дома, а мъничето заспа толкова дълбоко и спокойно, че през цялата нощ не му се чу гласчето.
На сутринта за жалост установихме, че кученцето има проблем със задните крачета и не може да стъпва на тях. При всеки опит да се задържи на четирите си лапички започваше да скимти и да се влачи мъчително. Тази гледка ме разтърси и без много чуденки директно заведохме кученцето на ветеринар. След прегледа при ветеринарния лекар се установи, че мъничето е на около 2 месеца и с пукнати задни крачета. Може би някой го беше изритал жестоко и след това е решил, че кутренцето ще остане завинаги така и поради тази причина го бе захвърлил. Няма как да разберем какво се беше случило в действителност, но категорично то оставаше с нас, за да се погрижим за неговото възстановяване. Трябваше да му се дават лекарства редовно и с времето крачетата щяха да се калцират, а пухкавата топка щеше да тича на воля.
Започнахме да се грижим за кутрето с идеята, че ще го задържим при нас, докато се възстанови и след това ще му намерим дом в някоя къща с двор, където да расте свободно. Все пак не знаехме каква е породата му и нямахме представа колко голямо ще стане, а в апартамент бях с нагласата, че ще мъчим животинката, ако порасне повечко.
След 3 дни даване на лекарства и пълноценна храна четириногият ни приятел започна да стъпва по-уверено на задните си крачета, а след една седмица вече беше като малка фурия. И тук идва моментът на истината… Още в първия миг, когато кученцето се изпречи на пътя ми знаех, че ще би бъде много трудно да се разделя с него, но се успокоявах, че всичко ще е за негово добро. Затова се въздържах да му дам дори име, това трябваше да го направи стопанинът му. В крайна сметка аз се оказах този стопанин. Кръстих кученцето Бъки и то се превърна в пълноправен член на семейството ни. Вече той е нашето куче, нашият Бъки.
Така се сдобих с желания домашен любимец и с липсата на яснота колко голям ще порасне. Първоначалната прогноза беше 15 кг., но понеже не е конкретна порода това се оказа само ориентир, защото сега Бъки е около 35 кг. Най-вероятно няма да става по-голям, но не ми пука. Дори и да стане с размерите на мечка, пак ще си е моето куче и ако се питате какво стана с мнението ми, че големи кучета не трябва да се гледат в апартамент – тотално се изпари. В действителност няма нищо страшно и невъзможно в полагането на грижи за по-едричко куче в апартамент. Всичко е въпрос на мислене, за останалото ще се погрижат верните кучешки очи, радостното посрещане у дома с размахване на опашка и безкористната благодарност на кучето, които нямат почивен ден.
Бъки пресече пътя ни неочаквано и тази среща му даде шанс за различен живот, но и внесе много вълнуващи моменти в нашия, които тепърва със сигурност ще стават повече. Не отричам, че имахме и забавни перипетии (някой от тях все още са на мода :D) като поява на дупки по пантофите, наръфан кош за пране и превръщане на салфетки в конфети, но те бледнеят пред това, което може да спечелите с куче в семейството.
Когато в дома влезе куче, всъщност влиза ударна доза щастие на четири лапи. С Бъки получихме, дори много повече. Той е причината да отделям повече време за разходки, дори при студено време, благодарение на него вкъщи няма място за скука, домът ни разполага с денонощен пазач, който стои на пост плътно до леглото или скрит под пердето до прозореца и на всичкото отгоре си имаме и личен кулинарен дегустатор, който всъщност обожава всичко, което излиза от кухнята. : D
Казват, че кучетата избират сами стопаните си, а не обратното. Нашата история го доказва и се радвам, че Бъки избра точно мен и семейството ми.
P. S. Няма идеален момент, в който да си вземете куче. Идеалните моменти идват без много планиране и след като кучето стане част от живота ви ще се чудите защо сте чакали досега.
